До Китай и назад с Виолета

ЗАПИСКИ ОТ КИТАЙ 

България

Престоят ми в Китай ще бъде общо 10 дни. 5 дни в Пекин (Бейджинг – Северният град) и 4 дни в Хонг Конг ( Парфюмирано пристанище) + един/два дни по летищата.

Само за протокола: в Китай се подвизавам в качеството си на ... ( Тук ще се отклоня за много кратко, за да отдам заслуженото за последния израз на баща ми, който през годините с вледеняващ тон питаше всяко мое гадже, което срещаше за първи и обикновено за последен път: Ти в качеството си на какъв се появяваш тук? ) в Китай се подвизавам в качеството си на шерп, който мъкне куфарите на гаджето ми. Всъщност образът и функциите на ремарке биха подхождали много по-добре на ситуацията – хем влача дисагите, хем съм се обесила на врата на момчето, който горканчото не само, че е там, за да работи, ами и на китайски масаж с хепи енд не може да отиде, защото аз му дишам във врата. Така е в живота понякога – късметът за едни (в случая моят) е нещастие за други.

Понеделник

Днес е понеделник и аз съм в хотелската стая на Marriott в Пекин. Имам интернет, няма фейсбук и ютюб. Първоначално подозирам, а после и доказвам цензура. Стряскащо е. Почти задушаващо. За първи попадам в страна, където няма свобда на словото и обмена на информация.

Историята ми, която ще бъде поетапно и своевременно разширявана в следващите дни започва с пред екскурзионно следене на прогнозата на времето в последните 10 дни предшестващи заветното пътуване. След като най-чинно проверих научните и гадателски способности на няколко метеорологични станции и две врачки, се обезкуражих, тъй като в Пекин температурите щяха да  са ( и сега, бидейки в Пекин, потвърждавам, че са точно такива, каквито ги прогнозираха) цифром и словом от минус 14 до нула 0. Единствено в прогнозата бяха пропуснали да споменат силния вятър, който те кара да усещаш студа двойно повече. 

Студът тук е уникален по своему и не може да бъде описан с думи – просто трябва да се усети. С костите. Първите 2 часа навън нямах шапка. Мамка му, баща му и трите им деца! На втория час и първата минута мозъкът ми започна да отказва да работи. Креогенните температури му се бяха отразили пагубно. Със заледени очни ябълки и все още чувствителни 3 пръста на дясната ръка успях да докопам шапка в магазинчето за сувенири на Забранения Град. В последствие вече в хотела видях (в буквалния смисъл), че съм имала късмет и въпросната шапка не е украсена с матрьошка, портрета на Ким Ир Сен, нито пък йероглиф. Нямам, истина ви казвам, нямам никакъв спомен колко пари дадох да шапката. Верно съм била без мозък за определен период.

Прогнозите за Хонг Конг бяха за плюс 25 градуса. Нека ми!

До Пекин сменям 2 полета, като от летище София не могат да ми издадат бордна карта за полета от Москва до Пекин. Ако чекирам багаж, това е равносилно на загубен куфар, тъй като този въпросен куфар ще стигне до Москва и след това без бордна карта няма да знаят накъде да го пращат. Поради тази и много други причини и случки преживени по време на безбройните ми пътувания по света и у нас, ще пътувам само с ръчен багаж.

Имайки предвид 10 дневния ми престой, както и температурните разлики между двата града, аз за пореден път доказах заслуженото си партизантско име „Екскурзиант номер Едно на фамилията” ни, и направих  невъзможното, за да тръгна само с 1 (един) малък куфар ръчен багаж. Това постижение беше благодарение на  натрупания опит през годините прекарани в пътуване , както и уменията си по планиране, организация и project management.

Случка първа от същинското пътуване. 

Местонахождение: Летище София, Чек ин деск.

Оказва се, че куфарът ми тежи 12 кг при ограничение за ръчен багаж 10кг. Това ограничение, или по-скоро препоръка си е само на теория и никой никога не го спазва. До днес. Със заучено презрителен поглед, служителката се обърна към мен и ми каза, че куфарът тежи 2 кг повече от допустимото и от този момент натам се започна едно 20 минутно ми ти обясняване защо не искам да си чекирам този куфар. Започвам да прилагам различни техники на убеждаване като: „ имам опит, ще бъде загубен, защото нямам бордна карта за следващия полет”;  „имам поне 50 полета с този куфар и никога не съм имала проблеми, събира се във всички багажни отделения”;

Опитах и с: „ще бъде загубен”;  „нямам друг багаж, а в Пекин е минус 10”;

При последните думи ми беше отговорено, че такива температури в Пекин нямало, и освен това като било толкова студено защо съм била тръгнала по пола. Аз замлъкнах онемяла. Не можех повече да споря с такава жена. Нямах сили да й обясня, че от няколко дни всеки ден следя прогнозата за времето и че съм с пола, защото следващите 15 часа щях да прекарам по седалките  в самолетите и ми трябва дреха, която позлолява свободно движение на краката. Тогава категорично й заявих, че куфарът ще е с мен през цялото време и, ако тя наистина настоява, ще облека едни дънки и един дебел пуловер от куфара намалявайки теглото му с 2 кг и пак ще го взема на борда.

В края на краищата, за  неудоволствие на служителката и за голямо мое облекчение, куфарът беше на сигурно място в багажното отделение над главата ми, в самолета.

Полет с Бизнес Класа до Пекин. 

За първи път ми е. И да ви кажа разликата с икономито е като между Жигула и Ауди. Седалката ти не е седалка, а кресло, което става на легло. Можеш да си нагласиш облегалката дори според извивката на гръбнака си. Хранят те с избор от няколко топли основни, а предястието е скариди или гъши дроб, които са поднесени на бели покривки с метални прибори съответстващи на ястието. В икономито обикновенно ти поднасят сандвич от две филии със салам по средата. Има разнообразие от алкохолни напитки с няколко вида вина дори. А аз, за да се направя на баровец , всеки път,когато ме питаха какво ще пия, си поръчвах шампанско. Стюардесите са ужасно любезни и към средата на пътуването неминуемо развиваш усещането, че си някаква много важна особа, ако не и самата английска кралица.

Пекин

В Олимпийското градче

Пристигнахме на летището в Пекин. Първия опит да си хванем такси беше неуспешен. Качихме се и слезнахме. Шофьорът не можа да прочете адреса на хотела написан с латински букви, нито разпозна името на хотела произнесено от нас.

Второ такси. Този шофьор беше по-съобразителен: “Hotel telephone number? Number? Number? “ И се разбра с рецепционистките къде се намира въпросния хотел.

В ценъра на Пекин сме и забелязваме, че много от китайците са се опаковали старателно в марлени маски през устата, за да не ръсят бацили по околните и да не кихат в хорските вратове, както и за да се предпазят от сега модерния свински грип, който сам по себе си няма нищо общо с прасетата, както и с мъжете отъждествявани като такива. Грип като грип. Дори имам една приятелка, която го лепна и то в София. Все пак отказвам да се бинтовам с розова марля щампована с изплезен език, или недай си боже изцъклени зъркели (очеВано популярни сред местното население и преселение) и затова пък се тъпча, наливам и дрогирам с ултра хипер дипер вълшебни американски витамини измислени от учител в начално училище (специално ми ги доставиха) и най-искрено и наивно се надявам, че съм недосегаема за бацилите.

Архитектура

Единственото китайско нещо в Пекин това са китайците.  Архитектурата на Пекин е копие на Американски космополитен град смесен с останали от комунизна блокове в стил „Люлин 1” (Мария, без да се обиждаш, моля!). Небостъргачи, офис сгради и молове навсякъде. Ако обикаляте моловете, единственото нещо, по което ще разберете, че сте в мол в Китай това е силната, тежка и лепкава миризма на китайска храна носещата в абсолютно всеки метър от сградата и пропиваща се във всички дрехи и стоки. Тази миризма прониква  в мозъка ти и не можеш да се отървеш от нея дори след душ, шампоани, помади, ароматизатори и парфюми впръсквани директно в ноздрите.

Китайската храна

Споменавайки   китайска храна държа да подчертая дебело, че китайската храна в Китай е различна от китайската храна в България. Ако си мислите, че ресторантите в България смърдят, то трябва ( по-добре никога не трябва) да посетите китайски ресторант в Китай. Ще разбереш на какво се казва смрад.

Прибори

Китайците не ядат сурови зеленчуци и салати, както и не сервират солници/ оцет/ или пипер, просто защото дори и „салатата” минава през обработка с горещо олио. Докато изрично не си поискате нож, няма да го видите. Но всичко това е обяснимо, тъй като храната е едновременно лютива, солена, кисела, сладка и отново лютива, както и накълцана до неознаваемост , така че нито нож , нито подправки са ви необходими.

Преди време един познат ми разказваше, че тук дори кока-колата е различна от нашата и е адаптирана според месния вкус. Сега вече му вярвам.

Ресторанти

Дори опитите ни да хапнем в ресторанти с европейска кухня се оказваха безуспешни. По време на целия ни престой в Китай ( и в Пекин, и в Хонг Конг ) се изхранвахме със закуски, но когато глад мори добитъка, място за претенции няма. Всеки ден след вечеря, в какъвто и да било ресторант ( китайски, френски, италиански) отивахме в пекарна и си купувахме един куп със закуски и тестени сладкиши, с които си правихме пикник върху хавлия на леглото в хотелската стая. Но като се замисли човек, на тестените изделия няма какво да им сбъркаш. Бяха вкусни. С едно единствено изключение: ярко зеленото кексче. Направено е от зелен чай и черен боб, за който първоначално си мислех, че са парченца шоколад. Това зеленясало кексче има горчивия вкус на зелен чай.

Още една случка доказваща нелепото разминаване в разбиранията между нас и китайците по отношение на качеството на храна. Руум сървис в 4 звездния Мариот – пица, спагети и гъбена крем супа. Елементарно следователно безопасно. Big mistake! Big! Huge!! I have to go shopping now! (както беше казала Джулия Робъртс във вечната приказка за принца на бял кон „Хубава жена”).  

• Спагетите са разварени и сред тях се мотаят парчета подобни на сланина. Произходът им е неизвестен, вкусът също. 
• Гъбената крем супа изглежда като прясно мляко с 0.001% масленост, в която на повърхността плуват все още сухи сиво-кафяви стърготини , навярно гъби. 
• А пицата ми е трудно да я опиша. Представете си полу-готово тесто, но без „готовото” в описанието, върху което в последствие е добавена кисела плънка от кашкавал, кетчуп и на теория от менюто - пушено пиле. Не знам откъде се взе киселото, нито пък защо пилешкото беше сиво, но потресаващото в цялата случка е, че тестото и плънката не можеха да се задържат едно за друго. В опит да си взема парче от пицата, оставах само с триъгълно парче тесто в ръцете, а останалото събирах от мокета. 

Ако има някой европеец, който е успял да се нахрани в Китай, горещо ще го помоля да се свърже с мен!

Поредната, ужасяваща за нас европейците черта на китайската хранителна култура, това е силното неконтролируемо оригване, пърдене, храчене, пронизващото сърбане и говорене на висок глас ( в Европа равносилно на крещене) независимо къде и независимо кога, приемано за нещо нормално тук.

следва продължение

Гост автор:Виолета Венецкова 

Още малко снимки от Пекин:

Националният театър

Олимпийският басейн The Cube