Едно писмо от Истанбул

…………….  Истанбул – интересен град с неговите 13  милиона жители. Съчетал в себе си историята на империи и на съвремието. Посрещна ме турската реч на аерогарата и неразбиращият поглед  на служителите от летището, как така искам да се разходя из града като имам само 6 часа на разположение. 

На летището бях в 12:30 и до самият център на града ми беше необходим цял час, през ужасния трафик покрай брега на морето. Друг път нямаше. В автобуса се запознах с един "културка" господин от Дубай, разказа ми набързо къде какво мога да видя, поговорихме си за живота изобщо, дори ме попита какво става в България (бях много учуден, че знае къде се намира и знае какво аджеба е България). Слязох на центъра. Центъра е много широко понятие. Май центъра на Истанбул е колкото нашата София. Не си извадих картата, която вчера вечерта си разпечатах,a  тръгнах инстинктивно в някаква посока. 

Посоката ми беше продиктувана от миризмата на дюнери – май вече бях гладен. .. хи хи хи . Определено беше вкусен първият. Дюнера беше телешки, с едни такива хубави ароматни сосчета и една тъъънка питка – не като на нашите. Даже ми дадоха и сокче на аванта – от онези разтворимите. Не посмях да му го върна на човека. 

Тръгнах по главната улица, която беше продължението на въпросния център по посока юг. По нея се движеше старо трамвайче все едно, че беше изкарано от някой филм. Смеех се на смешните надписи „Burek Center” или ”Taman Kofte”. Спрях да опитам едно от техните чайчета – в малки стъклени чашки. Много интересно на вид, но нищо особено като вкус. 

Продължих надолу по главната разглеждайки многобройните магазинчета с какво ли не. Стигнах до музея на Мевлеви – оказа се че не работи. Жалко. Даже забравих да го снимам. Лас определено ще ме смъмри – няма да и казвам, какво пък. Да не съм рус и да не живея в Пловдив, че да се сещам за всичко. 

Стигнах интересното обаче – Галата. Византийска кула бая височка, издигаща се над къщите.  Също така ми беше много интересно - къде са събрали в нея и нощен бар – и ресторант и кафе, че и административни помещения, но кой ли те пита братче. Но гледката си заслужаваше – определено. От нея видях накъде трябва да вървя за Света София.

Друго май не ме интересуваше. За малко да прекося Златния Рог и да мина на отсрещната страна, но се съобразявах с времето все пак  – самолетът ми беше в 21:10, а аз трябваше да съм на летището в 19:10, значи трябваше да тръгна в 18:10 с автобуса за аерогарата. Нямах много време. 

Моста беше също "сбиралище" на какво ли не: от сергии на гевреци – пропити от миризмата на Мраморното море и на риба от многобройните рибари до продавачи на вестници и  зяпачи …  Все пак си взех един геврек де.. не им издържах – хубави са определено, едни такива хрупкави добре изпечени и със сусамчета – ммммм – чудно.  Минах след моста покрай старата им гара, същевременно снимайки тяхното задръстване – дааа...много по-голямо е от нашето. Имат по един единствен път за определена посока и трафика е ужасен. 

Тръгнах към Света София заглеждайки се по пътя в магазинчета за традиционни турски стоки – за шалове, за наргилета, керамики, килими и разбира се какви ли не лакомства – локуми, халви и какво ли не. Заслужава си ден два обикаляне по такива магазини със задължителния пазарлък. Докато вървях си мислех какво ще правя тук следващият път, а и с кой мога да дойда евентуално?

Както и да е….. Попаднах на препятствие – кафе с наргиле – е как да го прескочиш а? Но от наргилето се отказах – времето си ме гонеше. Компромисно решение – кафе с цигарка. Мамка му – време… все съм така от известно време насам. Не ми стига. Защо не можеше да се забави. Тръгвам пак

Едвам се разминахме с едно камионче, което и аз не знам как се движеше по тази тясна уличка, но изглежда, че те си знаех как. Камиона се движеше с помощта на шофьора, от кабината разбира се, който освен, че натискаше педалите, въртеше волана и с едната ръка отместваше клоните, които му влизаха в кабината. Луда работа.

Стигнах до Света София – големичка е доста при това – достойна е за Императорска служба, е -  не е базиликата Свети Петър в Рим но наистина е доста големичка. 

Точно до Света София беше и Света Ирина…също  голяма. Срещу Света София е и Синята джамия.

Видях и сергия на колелца за кафе и чай – паднах. Това нещо търговеца – какво изобретателно същество е….  Но идеята си беше хубава – чайче от улицата да си купиш… на крака ти го носят дет се вика.  Слънцето започваше да се скрива. Снимките от телефона ставаха все по-ужасни.  Трябваше да се прибирам, да си хващам автобуса и да си мисля за нещата, които ме чакаха в Доха….  

До скоро
Твой Вуйче